Телефонът ми иззвънява с една от любимите ми мелодии. Не мога да си позволя да продължа да се излежавам, защото в противен случай ще изпусна влака. Шест и половина сутринта е, но навън е светло, а през прозореца влиза свеж утринен въздух. Дочувам и ранобудните птички. Отравям се към спирката и чакам търпеливо автобуса по разписание. В уречения час не идва. Добре, сигурно и тук се случва градският транспорт не винаги да е точен. Минават още десет... петнадесет минути. Тъкмо започвам леко да се изнервям и да си представям как трябва да се разправям и обяснявам, за да си променя часа на влака за предварително закупения билет, когато най-накрая идва. Пристигам на гарата и първото нещо, което виждам е големият часовник със зелени стрелки. Разтърквам очите си, като отдавам видяното на минималната доза сън, която взех през нощта. Поглеждам отново и установявам, че не съм се объркала – показва точно един час по-рано отколкото си мисля, че е. „Боже, как може да си толкова зле!“. Когато пристигнах във Франция реших да не сменям часа на телефона си и винаги съобразявах този факт. Само дето снощи, когато навивах часовника си за 6,30 изобщо не се сетих, чр когато звънне сътринта всъщност във Франция ще е 5,30...“Ами като си толкова умна сега ще си висиш един час на гарата“. Слава богу не е толкова мъчително. Времето винаги може да се убие със закуска, кафе с цигара, ако и Wi-Fi- то ви беше без пари щеше да е идеално...

Почти целия път към Париж посвещавам на изучаване картата на метрото (която брат ми грижливо е свалил от нета и записал на paint, добавяйки от себе си разни стрелкички и обозначения) и на бързи уроци по ориентиране...Явно не съм много добра в тях обаче, след като на излизане от гарата стоя десет минути на някакъв си булевард и не мога да разбера къде се намирам. Специалната карта на линиите на метрото, която си взех от информацията на слизане от влака, също се оказва безполезна. Решавам все пак, че е по-добре да тръгна на някъде, отколкото да стоя на едно място. Фиксирам един лицеприятен младеж, който с мила усмивка ми обяснява, че в самата гара има изходи към метрото. „Аха, ами да, те французите интелигентно са го направили, това да не е София, в която подобни транспортни възли нямат нито една допирна точка“. Връщам се обратно в гарата и виждам обозначенията на метрото, че даже и моята линия. Французите особено много се гордеят с метрото си. И в известна степен имат право – десетки линии, които пресичат територията на цял Париж и на практика създават един подземен град. За да стигна до моята линия са ми необходими около 15 минути, през коетп време преминавам по всевъзможни ескалатори, коридори и лабиринти. Стените са облепени със странни бели и сини плочки, което придава болничен вид на цялата атмосфера.

Линия номер 12 явно не е от много новите, защото вагоните са в не много добро състояние. Това бързо престава да ми прави впечатление, когато се заглеждам в лицата около мен. Негър, негър, азиатец, французин (може би!), три момичета португалки, които са грабнали самоучител по френски и се опитват да си изкълчат езика, за да произнесат „Бих искала да си поръчам...“. На една от спирките се качват мъж с акордеон и жена с китара (с ромски черти) и започват да свирят точно под носа ми...След краткото „невероятно“ представление жената минава и събира пари. Почти никой не оставя нищо в чашката...Целите стени на тунела са обрисувани с графити. Как ли са ги направили точно на това място?...Моля се по-бързо да сляза, защото усещам, че не издържам повече в тази обстановка. Вратите не се отварят автоматично, когато влакът спре, а трябва да натиснеш една дръжка...На една от спирките вратата отвън блокира и хората не успяват да се качат. Дано само не се получи така и при мен...Най-накрая слизам и отново поемам по санитарните коридори. Някак си успявам да налучкам посоката, в която би трябвало да се намира хотелът според указанията. Закрачвам смело и решително напред, но в следващия миг усещам някакво напрежение. Оглеждам се наоколо. Изведнъж ми се приисква отново да се върна в метрото, след като установявам, че съм попаднала сред сбирщина от всякакви хора, само не и европейци, смесица от цветове, в която преобладава черното с нюанси на синьо, жълто и какво ли още не. Чалми, забрадки, крясъци, боклуци, евтини магазини, поточета с мазна вода...Не смея да се загледам в никого, защото погледите им всяват страх...Очаквам всеки един момент някой да ми дръпне раницата от гърба...Господи, това ли е Париж? „Нали искаше да усетиш духа на града, да не си просто един обикновен турист, който спи в скъпи хотели, придвижва се навсякъде организирано, обикаля всичките турситически обекти за 48 часа и казва, че познава Париж. Искаше да усетиш града от всичките му срани! Ето ти реалността сега!“.

Преминавам целия булевард от едната му страна, като нито една от пресечките не се оказва тази, в която трябва да е хотелът. „Щом не е от тази страна, ще е от другата“. Пресичам и започвам да чета табела след табела (добре поне, че ги има), когато отново стигам почти до края на улицата. „Не, това не е възможно!“. Изведнъж имам желание да седна насред улицата и да заплача. Усещам как паниката нахлува в цялото ми тяло и блокира мозъка ми. Няколко секунди стоя насред нищото и не знам какво да направя. „Успокой се и мисли!“. Тръгвам отново напред и решавам, че в такава ситуация само полицай може да ми помогне. Минават 5 минути докато срещна първия такъв и те ми струват цяла вечност. Не е чувал за такава улица, но ведната тича до полицейската кола и вади една карта. „Ето я“, казва усмихнато той, посочва ми я на картата и ми обяснява, че отново трябва да пресека улицата и да завия в третата пресечка. „Хм, нали минах оттам, как може да съм толкова сляпа, че да не я видя“. Разбира се, доверявам се на указанията и поемам с по-уверена крачка напред. Само, че...посочената от полицая улица не се казва по този начин. Това вече не може да е истина! Спирам някаква жена със съмнителен вид и я питам за улицата. Не я е чувала. Завирам се в една месарница. „А, да знам я, втората в ляво“. Тръгвам. И тук не е. Този пък паниката се връща с пълна сила. За първи път в живота си се чувствам така...И дано никога повече не ми се случва. Зашочвам на обикалям сред малки улички с всевъзможни имена, само не и с това, което търся. Точно когато решавам да се върна при полицая и да се разрева на рамото му, правя последен опит и спирам една възрастна жена. Обяснява ми много уверено къде се намира улицата...И благодаря на Господ, че се оказва права!

Двадесет минуи по-късно се завирам в някакво заведение, за да уплътня времето, докато чакам да приготвят хотелската стая. „Имате ли Coca – Cola?“, „Разбира се, че имаме“, отговаря ми със саркастичен тон сервитьорката. Да, извинете, забравих, че това е световната марка, par excellence.Чувам, че започват да говорят нещо по мой адрес заедно с бармана и някакъв клиент, явно редовен посетител...Междувременно на съседната маса се развихря семеен скандал между един негър и възпълната му половинка, която от време на време поглежда свирепо към мен. Отмествам поглед.

„Стига вече! Нали всичко се оправи в крайна сметка! Забрави за случилото се или по-скоро се опитай да го приемеш за нещо нормално, защото и то е част от теб, животът има и тази страна...“. Усмихвам се на минувачите...