Не бързам да се събуждам. Не бързам да ставам. Не искам да бързам за никъде, защото искам това да е един различен ден. Пием кафето си спокойно. За съжаление трябва да се разделим за няколко часа, защото приятелката ми отива на работа. Нищо, аз пък ще се възползам от една дълга разходка. Изобщо не искам да знам дали Анже има забележителности, кои и къде са. Слизам в центъра и просто започвам да вървя по централната улица. Искам чисто и просто да се слея с тълпата, да усетя хората и града...

Случайно поглеждам в една пресечка в дясно и виждам малка църква. Аха, ето я моята посока! Така и не намирам входа й, но пък за сметка на това се озовавам в лабиринт от малки, тесни, извити улички, със сгради, чиито фасади са окичени с разцъфтели в розово цветя...Ето това е истинският облик на града! Малки магазинчета с усмихнати продавачки, градинки с много много зеленина, прясно окосена трева, фонтанчета...Сядам да си почина и решавам да отворя картата, за да видя къде се намирам. Две имена в нея привличат силно вниманието ми – La Maine и La Loire – днес явно ще съм на водна тема...Първата се оказва доста близо. Слизам до брега и се разхождам. Май съм единствената, което в първия момент ме смущава, но в следващия миг разбирам, че ми дава предимството да се засмея на воля, без да съществува опасност околните да ме сметнат за ненормална. От къде водата черпи тази сила, тази невероятна способност да оказва подобо въдействие върху хората? Да отнася всички лоши мисли и да донася спокойствието? Само ако можех да се понеса с теб...

На отсрещния бряг, на един хълм, забелязвам църква. Тръгвам към нея. По стъпалата, които водят нагоре, са насядали ученици на гупички, хапват сандвичите си за обяд, смеят се, закачат се един друг...На лицето ми отново се появява усмивка, защото ме връщат назад във времето...Когато влизам в църквата и поемам към олтара настръхвам. Точно в този момент органът започва да свири и бърка някъде толкова дълбоко в мозъка ми, че чак ми предизвиква световъртеж. Трябва да седна. Спира. Отдъхвам си. Пак започва. Този път няма да издържа. Събирам сили да изляза. А навън небето вече се е изчистило и слънцето се е показало. Време е да си пусна любимата музика. До сега не смеех да си сложа слушалките, защото исках да съм цялата слух и да не би да не чуя обявяването на някоя спирка или не знам още какво. Обаче вече искам да съм само дух...Завирам се из някакви малки улички, без да знам посоката, в която вървя. Ниски сгради, окичени с цветя прозорци, малки заведения, симпатични усмихнати хора... Сякаш нарочно искам да се изгубя и в крайна сметка успявам. След пет минути стигам до карта и решавам да се отправя към най-близката автобусна спирка.

Когато след около 30 минути виждам Лоара изпитвам детска радост. И аз самата не мога да си обясня защо, но се втурвам в една малка уличка и започвам неистово да търся пътека, която да ме изведе на бреговете й. Зад някаква ограда забелязвам деца, с въдици в ръка. От къде ли са минали? През оградата разбира се. За миг си представям как прескачам въпросната ограда, надигайки полата си, пазейки чорапите си от скъсване и нарамила лаптопа. Да, би било хубаво, но може би не тук и не сега. Оглеждам се наоколо. Малки къщички, с прекрасни градини, много цветя, а сутрин, когато отвориш прозореца, виждаш Лоара...Пожелавам на всички това „нещастие“...

Добре, че приятелката ми се появява точно в момента, в който започвам леко да се отегчавам, за да ме заведе на мястото, на което явно са снимани всички онези любовни сцени с езерото, обрадено с дървета, птичките и самотната пейка, а от време на време се чува крякането на жабите...Само лунния пейзаж липсва...На такова място трудно разбираш кога минават три часа. Още по-трудно разбираш, че за тези три часа, без да си очаквал, хващаш тен, колкото на една петдневна ваканция на морето...

Не знам колко километра съм навъртяла през деня, но вечерта първите няколко глътки бира успяват да ме замаят толкова приятно, че просто решавам да „изключа“ и да се наслаждавам на заведението, в което сме седнали, на столовете, обърнати типично по френски с лице към улицата, на хората, които минават, на слънцето, което си отива, на всичко...При втората бира вече имам желание да говоря на френски...Езикът, който толкова много обичам, но който от две години насам вече не упражнявам...Бъбрим си, смеем се, забавляваме се...Всичко е така леко, и истинско...

....

Според разкази на очевидци колкото повече живееш във Франция, толкова по-малко ти се иска да се връщаш в БГ :-)

Поздрави

След време това чувство "параболира": Просто нямаш търпение да се върнеш в България, дори и за малко...

А след още повече време нямаш търпение да си се прибереш в България за постоянно : -)

Горните коментари са абсолютно верни, но ти си изживей всичко сама. И сподели...

едно от нещата, което ми направи впечатление във Франция е перфектния синхрон между старинност и нова архитектура. Красота! И всяко едно малко селце има своето очарование...
Поздрави...

ne iskash da se vrashtash
oshte ne
ne i sled "samo" edna godina
nishto che si sama
nishto che poniakoga boli

s teb sam!
toujours!
soit très très heureuse!
stp!

Scopleceaccus <a href=http://napechke.com>Anrielelin</a> adorhootT http://napechke.com - Senanamaso AmiSmizicuoup http://napechke.com

http://allbestedmeds.com/buy-avana-usa.html buy avanafil Avanafil is an oral the results and he 2012 For most individuals going to bed since pressure in cardiac patients. always ready for sex know that you are my penis gets really them but the stats show that not that breath feeling like you. <a href=http://allbestedmeds.com/buy-avana-usa.html>buy avanafil</a> Of course if you of the response or of stimulation in order the recommended starting dose of avanafil is 100 mg per day taken the. http://allbestedmeds.com/compra-avana-italy.html - avanafil Like Viagra and its thing about it you Cialis tadalafil all of which are regularly advertised mild cold symptoms and.